Анжела Димчева: Политическата коректност е язвата на културата
Анжела Димчева
Основните опорки на така наречен „ десни създатели “, когато приказват за културата на Народна република България, се основават на прекомерната идеологизация и политическия диктат на партийната върхушка. Видите ли – в тези 45 години не било имало свободна креативна воля и изява, а „ притиснатите “ от режима хора на перото, на четката и музиката са създавали най-вече дирижирани от комунистическата власт „ недоносчета “.
Забравя се, че през 60-те, 70-те и 80-те години бяха написани и оповестени, преведени и издадени в чужбина стотици книги на огромни наши писатели, чийто растеж през днешния ден е неосъществим даже от прехваления Георги Господинов...
Родиха се и бяха оповестени в големи тиражи романите на Димитър Талев, Димитър Димов, Светослав Минков, Емилиян Станев, Ивайло Петров, Блага Димитрова, Георги Марков, Кирил Топалов, Боян Биолчев, Любен Дилов, Георги Мишев (повече от 20 книги, 15 кино лентата!), Владимир Зарев, Александър Томов, Виктор Пасков и още, и още стойностни белетристи; издаваха се и се разпространяваха на всички места стихосбирките на Радой Ралин, Стефан Цанев, Христо Фотев, Николай Кънчев, Иван Пейчев, оповестения за „ десен “ Иван Динков (директор на изд.„ Партиздат “), Марко Ганчев (с повече от 20 книги до 1990), Константин Павлов (книги и филми), Недялко Йорданов, Калин Донков, Кирил Кадийски, даже лирика и прозаичност от отявления злобар на социализма през днешния ден Марин Георгиев...
Мога да продължа и с драматурзи, и с литературни историци и критици (като Михаил Неделчев – „ гуру “-то на „ десните писатели “, който съвсем не загатва обществено, че е бил дълготраен редактор е във в. „ Литературен фронт “ – официоза на Съюз на българските писатели, работил е 15 години и в издателство „ Български публицист “)...
Но пристигнаха нови времена, пребоядисването след 1990 година стана норма, значка на ревера. Една част (не всички!) от хранениците на социалистическата софра незабавно се ориентираха към Сорос или други великодушни фондации и дори се хвалят с това, прокарвайки в компенсация проамерикански полезности, които се постановат доста по-явно, в сравнение с бяха тогавашните бледи идеологически наставления.
„ Америка за България “ не е просто една позволена легално фондация у нас, която „ безкористно “ се грижи за българите да са образовани и културни... Пипалата ѝ са на всички места – в университети, учебни заведения, общини, даже в квартални читалища и мижави Неправителствени организации – изключително такива, които поддържат концепциите и обединенията на ЛГБТИ общността в Европа и у нас.
Но да се върнем към писателската общественост. Никъде в някогашните соц. страни не се случи това извънредно разделяне на писателската колегия, както у нас.
През 1992 – 1993 година Съюзът на българските писатели претърпя трагични времена, когато част от неговите членове се отделиха с концепцията да откраднат „ Литературен фронт “, кръщавайки го „ Литературен конгрес “(издание, просъществувало няколко години). Мераците им бяха и да откраднат парцелите на Съюз на българските писатели, само че това не стана. В основата на тази акция бяха точно Георги Мишев, Любен Дилов, Марко Ганчев.
И до момента Сдружението на българските писатели, ръководено неофициално от Михаил Неделчев, не има нищо с изключение на мъглява медийна популярност. Тук би трябвало да се означи, че това съдружие не съществува юридически, тъй като от 20 години така наречен ръководител не организира отчетно-изборни събрания, няма потвърдена членска маса и не е записано в Агенцията по вписванията.
Но това не пречи на М. Неделчев да шества по всички ТВ стратегии, изказвайки се като ръководител на несъществуващо съдружие, да има квоти в съвсем всички национални и районни състезания за лирика и прозаичност. Той даже безсрамно съставлява родната писателска колегия на международни конгреси. Всъщност той не съставлява никого с изключение на личното си его.
Години наред „ членовете “ на това измислено съдружие (сред които са Пламен Дойнов, Амелия Личева, Йордан Евтимов и други „ университетски “ умове) сипят ругатни по адрес на Съюз на българските писатели и в. „ Словото през днешния ден “. Сайтчето „ Площад Славейков “ и „ Литературен вестник “ не стопират с дилетантските си публикации против създателите, осмелили се в нови времена да станат членове на Съюз на българските писатели. Периодично афишират организацията за „ ретроградна “ и „ котило на комунисти “, като се не помни, че 90 % от членската маса са хора, родени през 60-те, 70-те, 80-те и даже 90-те години.
Те нямат нищо общо със остарелия комунистически режим, не са били доносници на Държавна сигурност, нито членове на Българска комунистическа партия. Живо удостоверение е авторката на тази публикация – моите предшественици са от остарели буржоазни родове, а прародител ми е член-кор. на Българска академия на науките от 1937 година, когато предците на сегашните „ десни интелектуалци “ са били овчари, партизани или партийни секретари по времето на соц-а.
Основен принцип, заложен и в устава на Съюз на българските писатели, е че в организацията могат да членуват писатели с друга политическа ориентировка, без да я натрапват на сътрудниците си. Тук може да членува всеки, който съблюдава условията, оповестени в формалния уебсайт – заявление, две рекомендации и биография.
Защо пиша всичко това?
Защото Михаил Вешим (син на Георги Мишев) разгласява ругателска публикация във в. „ Стършел “ против Съюз на българските писатели и против в. „ Словото през днешния ден “, която беше тиражирана и от „ 24 часа “.
Присмехулният звук на Вешим визира даже такава икона на родната лирика като Дора Габе. Задават се въпроси за какво „ най-изявените писатели “ (според него) не са членове на Съюз на българските писатели. А дали тези упоменати писатели биха желали да бъдат част от Съюз на българските писатели?
Едно от обвиняванията към „ Словото през днешния ден “ е, че не сме поздравили Георги Господинов за „ великата “ премия „ Букър “.
А би трябвало ли всички в гръмък хор – медии, кметове, ръководители на журита, издатели, всевъзможен вид блогъри – да възхвалят едно приблизително произведение, което е доста под равнището на десетки български романи, излезли през последните няколко години?
Тук бих загатнала имената на в действителност надарени белетристи като Неда Антонова, Недялко Славов, Здравка Евтимова, Весела Люцканова, Димитър Шумналиев, Павлина Павлова, които нямат зад тила си мощни фондации, с цел да финансират техните преводи в чужбина и надлежно да ги оферират за награди.
Хайде да си представим, че Георги Господинов не беше издаван от нападателната Божана Апостолова и не беше превеждан с благословията на „ Отворено общество “ и „ Америка за България “: щяха ли неговите трудове да бъдат преведени към този момент на 48 езика?
Щяха ли да го канят да води семинари по креативно писане из огромните европейски столици? Нека внесем и уточнението, че преводачката на „ Времеубежище “ – американката Анджела Родел – е шеф на стратегия „ Фулбрайт “ в това Посолство. Колко комфортно! Преводачка с политическо въздействие изпраща превод на български разказ на американско издателство. Как реагира издателството? Веднага издава книгата и я предлага за „ Букър “.
Е, кой от останалите елементарни писатели у нас разполага с тази мощна поддръжка?
Нека сме наясно: литературните награди в Европа са политкоректни, те не се присъждат за първокласен, впечатляващ текст, който да възвисява читателя или да стане негово настолно четиво.
Такава е обстановката и с Евровизия, и с оценките по кино фестивалите, даже гилдията на образните актьори е подчинена на изкривеното евро атлантическо вземане предвид. Бих нарекла тези процеси в културата апология на бездарието, язва в тялото на Европа, ликвидиране на същинските създатели в пропастта на мултикултурните фалшификации.
А в месеците, когато медиите коленичиха пред Георги Господинов, в. „ Словото през днешния ден “ издаде два стойностни юбилейни броя – „ 130 години Елисавета Багряна “ (представен в Кипър, където беше открит Български културен център „ Елисавета Багряна “) и „ 135 години Дора Габе “, показан в София и в Генерал Тошево. Но за какво ли медиите не се интересуват от иконите на българската литература, а възхваляват пяната, която доста бързо ще изтече в канала на историята...?
